събота, 9 януари 2016 г.

Роршарх тест

....



Роршах тест се използва за диагностициране на психотични и непсихотични състояния, в случаите, когато изследваното лице отказва да си признае открито, че е психопат. 


Вгледайте се във всяка от десетте карти за няколко секунди и изберете най-подходящият според вас отговор.



Сумираните резултати са в края на теста.




карта 1.






А. Виждам лице на картата.

Б. Много страшно лице на картата.

В. Изглежда като някакви неща, които се въртят около картата.

Г. Виждам маска, или не...по-скоро цвете. Може да са и танцуващи мечки.

Д. Виждам сексуално-ориентирана сцена, за която не бих желал да говоря.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 2.




А. Виждам заешка глава.

Б. Заешка глава с отворена паст, която ще ме погълне всеки момент.

В. Прилича ми на разлято на петна мастило.

Г. Виждам тунел към друго измерение. Евентуално към Бора Бора.

Д. Двойка ескимоси на пиянска оргия. За долната част на картата наистина не ми се говори.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/



карта 3.




А. Танцьорки с по един ампутиран крак.

Б. Еднокраки канибали, които се бият за жертвата си.

В. Изглежда като картата на Италия след бомбена атака само че наобратно.

Г. Прилича на резултат от ДНК тест с разделени фенотипи.

Д. Прилича ми на оная яка фантазия след най-лошото ми напушване на концерта на Sexy Death Mashine.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 4.



А. Това е пеперуда, размазана на две от ботуш.

Б. Изглежда като че ли Вселената избухва и ще се стовари отгоре ми след секунда.

В. Хах! Е това вече определено е мастилено петно.

Г. Прилича на разрез на нещо, гледан под микроскоп или нещо подобно.

Д. Сякаш някой се съблича пред мен. Хе хе!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 5.




А. Виждам глава на пухкаво сиво коте.

Б. Виждам очите на Сатаната, изпълнени със зла, изгаряща омраза към душата ми.

В. Това е голяма неопределена форма от върха към центъра. Прилича на петно от мастило малко преди да попие.

Г. Прилича ми на някой ударен от високоскоростен влак на бъдещето с около 100 000 км/ч.

Д. Не мога да кажа на какво ми прилича. Мама не разрешава да употребявам тази дума.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 6.






А. Прилича на глава на коте. Не, чакай - на зайче. Исках да кажа на прилеп...Ох, по дяволите, предавам се!!!

Б. Виждам два зли градински гнома, които се шпионират един друг.

В. Виждам нещо неопределено, неясно и разкривено. Мисля, че това е всичко.

Г. Изглежда като конфликт между моето Его, подтискано от Супер Его-то ми, направен с mirror image от некадърен Фотошоп маниак.

Д. Леле, наистина ми се иска да се гушна под чаршафите като гледам това!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 7.





А.Виждам чудовище. Не.... кърлеж е, който се е надвесил да изяде безпомощно пухкаво кученце.

Б. Изглежда ми като сърце, изтръгнато от гърдите на жертвата, все още пулсиращо. (Не съм съвсем сигурен за последното.)

В. Е това петно вече на нищо не ми прилича. Може ли да отидем на обяд?

Г. Прилича ми творба на свърнадарено дете-индиго с мозъчни увреждания, русувана в час по модерни изкуства.

Д. Прилича ми на двама души, които правят секс. Не че знам как изглежда това.

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/






карта 8.






А. Виждам листо. Или някакви диви животни, които се катерят по стената в някаква пещера.

Б. Страшно прилича на разтворената паст на Пришълеца. Може и да е на Хищника. Отдавна го гледах този филм.

В. Мисля, че това е същата карта като номер 4. Или може би номер 5.

Г. УаУ! Напомня на рентгенова снимка на гръден кош. Да, определено е гръдна рентгенография.

Д. Изглежда като нещо мноооого sexy. Heheh

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/




карта 9.






А. Прилича на чудовище. Дръжте ме, изплаших се!

Б. Не знам какво е, но не искам да го срещам в тъмното.

В. Това е нещо като бившата ми жена. Рано сутрин.

Г. Това е Дяволът, който иска безсмъртната ми душа. Не можеш да ме заблудиш, изчадие Адово!

Д. Хахаха, разлюлени цици. loloolol

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/





карта 10.






А. Виждам размазана жаба на високоскоростна магистрала в час пик!

Б. Убий всички, трябва да ги убия всички!!!

В. Изглежда като нещо смътно, неопределено , неясно и наистина неописуемо!

Г. Този образ е копи-пейст и адвокатът ми ще бъде незабавно уведомен!

Д. Това изглежда като размазано жълтеникаво петно върху чаршафите ми! Ouch!

Ц. Виждам очевидното: /сподели/

Ц.Ц. Виждам каквото си искам: /сподели/


.....

понеделник, 17 август 2015 г.

Рефлекторен характер на психиката


...



/„Отразяване" на латински е „рефлекс" – т.е отразяващият характер на психиката/



Малките деца рисуват човека изключително опростено: огромна глава с очи и изведнъж - крака. От гледна точка на тригодишния художник няма никакви излишни детайли – човекът има очи, за да гледа, и крака, за да ходи.

Психиката е понятие, обозначаващо отражението на „външния” и „вътрешен” "свят" в/от мозъка, чрез нервната система.

Но защо „е потрябвало" на еволюцията такова „дублиране" на света? Каква е необходимостта от психиката?

Основното условие за съществуването на всеки жив организъм е равновесието му с околната среда.(хомеостаза)
Такова равновесие се постига благодарение на факта, че на всяко жизненоважно изменение в околната среда организмът отговаря с някаква целесъобразна (приспособителна) реакция.

Затова може да се каже, че психиката е нещо като „орган” за отразяване на действителността и за регулиране на организма в съответствие с отразените свойства на околната среда, но понеже не е локализиран, а е съвкупност от множество взаимодействащи си органи и функции, е прието да се говори за нея като за психичен „апарат”.

„Апарат” е системно понятие, което обозначава съвкупност от устройства или системи (с относително сложна вътрешна структура), предназначена да изпълнява конкретни функции.

Това, че е невидима, не означава, че не съществува и че емпирично не може да бъде изследвана.
Психиката е толкова невидима и също толкова реална, колкото е невидима и реална – ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ, изразена чрез глобалната мрежа.

Така както виртуалната реалност се осъществява – реализира, чрез глобалната интернет мрежа, така и психиката се реализира, чрез нервната система, но и двете не могат да бъдат единствено материално-енергийно локализирани и описани, макар, че се осъществяват чрез материални и енергийни мрежи от връзки, защото представляват сложни СИСТЕМИ, изградени от строго специфичното взаимодействие на материя, енергия и информация.

Понятието „виртуален” означава "като истински" и е създадено, за да пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма ОНТОЛОГИЧНА реализация до момента на виртуалното си възникване. Резултат е на/от мисловна дейност – мисловна конструкция (образ), фантазия, ВЗАИМНО СПОРАЗУМЕНИЕ или внушение.
Онтология (от гръцки:"битие", "съществуващо", и  "наука", "знание") е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото,реалността и битието като цяло.
В компютърните науки онтология се нарича представянето на света в системата. Въпреки че съществуват и онтологии с общо предназначение (като Cyc), широко практикуван подход е да се моделира света според целите на приложението. Така резултатът е по-малка (лесна за създаване) и прицелена (лесна за използване) база данни.

Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.

Виртуално е синоним на идейно, а идейно на ПОНЯТИЙНО ( от понятие)

Идея е термин свързан с мисловен образ на някаква част от битието, атрибут на мисленето и логиката. Идея е главната мисъл, главната тема на произведението или теорията. Когато идеята е тясно свързана с думите, с вербалните знаци тя дава съдържание на мисловната конструкция ПОНЯТИЕ.

Животните не могат да боравят с абстрактни понятия. 

Понятието е форма на мислене, в която обобщено са представени съществените признаци на предмети и явления. Функциите на понятието са да разделя, идентифицира и класообразува. Понятието е продукт и средство на мисленето. Същността на понятието се разкрива в съжденията. То представлява определение, дефиниране на даден предмет, чувство, намерение, непредметни представи. Съждението е мисъл утвърждаваща или отричаща признаците на предмет или абстракция. В него се разкрива част от съдържанието на понятието, чиито признак се потвърждава или отрича. Езикова форма на съждението е изречението.

Абстракция (от латински abstractio - отвлечен) е процес или израз, означаващ някакво отвлечено, ирационално понятие или фикция. В този смисъл абстракциите са малко или много нереална, отдалечена представа за действителността, която обаче е макар особено средство за опознаване на тази действителност.

В информатиката абстракция е начин на разглеждане на обект, при който се взимат предвид само тези негови характеристики, които имат значение в конкретната ситуация. Използването на абстракции при създаването на компютърни програми дава възможност за сложни обекти да се мисли като за прости такива. По този начин абстракциите позволяват да се конструират сложни програми, въпреки ограничените възможности на човешкия мозък. Абстракциите лежат в основата на обектно-ориентираното програмиране.

По-късно ще посветя специален пост на това, кaква е ролята на ПОНЯТИЯТА в и за организацията на ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА и с това, ролята им за съставянето - изграждането на задоволителна картина на света.



......

Нервната система е най-сложната и най-високо еволюиралата система ръководеща, координираща и интегрираща функциите на всички останали органи и системи.
Тя представлява милиони свързани помежду си нервни клетки наречени още неврони. Състои се от:

- Периферна нервна система, която представлява МРЕЖА от нерви и
- Централна нервна система ЦНС (главен, малък, продълговат и гръбначен мозък).

При животните нервната система КОДИРА дейността на мускулите, следи за правилното функциониране на органите, отправя и спира СИГНАЛИ от сетивните органи, реагира на измененията в условията на външната и вътрешната среда.


От биологична гледна точка нервната система бива:

- мрежеста - най-просто устроена. Тя е съставена от множество клетки разположени по цялото тяло и свързани по между си чрез израстъци.
Медузите, хидрата и коралите имат мрежеста нервна система.

- ганглийна - съставена е от нервни гангли и връзки по между им, чрез които се образуват нервни вериги.
При някой червеи, при раци и насекомите ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват по големи струпвания - надглътъчни гангли, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига.

- тръбеста - характерна за гръбначните животни и е най-сложно устроена. Тя има две части-централна и периферна нервна система. Централната нервна система включва главен и гръбначен мозък. При различните групи гръбначни животни частите на главният мозък са различно развити. Периферната нервна система е съставена от нерви и ганглии.



Всички живи същества зависят на живот и смърт от това удовлетворително да възприемат околния свят.

Даже амебата, която наблюдаваме под микроскоп, в своята капка вода търси онова място, където са оптималните й жизнено важни фактори (температура, осветеност, кислород и т.н.).
Когато наблюдаваме нашите котки и кучета ни става ясно, че и те носят със себе си една твърде сложна картина за действителността и реагират със страх и даже паника, ако външните събития не могат да се вградят в представата им за света и изглежда, че й противоречат.

Несъзнателно обаче, ние приемаме, че организмите по подразбиране имат способността удовлетворително да възприемат околния свят, сякаш той и работещият ред в него е очевиден, сякаш очите имат способността да виждат света такъв, какъвто той е в "действителност".

Ще посветя специален пост на сетивата. Засега карам под ред.
Но за секунди само ще се спра напр. на окото.

..

Окото е чифтен сетивен орган при човека и животните, който притежава способност да възприема електромагнитното излъчване на светлинните вълни и така да обезпечава основната сетивна и когнитивна функция - зрението. При човека органът око е само компонент на цялостния зрителен апарат, който включва периферен, проводников и централен отдел. При различните организми очите са устроени по различен начин. Единствената функция на най-просто устроените очи е да разграничава тъмнина и светлина. По-сложно устроените предполагат по-развито зрение.

Най-висшеустроени видове от класовете Бозайници, Птици, Влечуги и Риби имат по две очи, които могат да са разположени в една равнина и дават възможност за възприемане на триизмерен образ (стереозрение), както е например при човека. При други видове - като заека и хамелеона - очите са в различни равнини и виждат два отделни образа (монокулярно зрение). Посредством очите организмът набавя около 90% от информацията в околния свят.

Но окото е и един от многото „входове” – чрез които се приема огромният поток информация от средата.
Очите, сетивата въобще, са „входовете”, чрез които постъпва информацията, която се обработва от специализираните за целта центрове на нервната система, така че накрая организма да има своята, необходима за оцеляването му „картина за света” – „картина на вътрешната и външна среда”, така че да й реагира адекватно.

В действителност, много по-точно би било да се каже, че мозъкът вижда, а не окото. Окото може да бъде сравнено с обектива на фотоапарата.

Всяка сетивна система се състои от рецептори, неврални пътища и части от мозъка, участващи в сетивните възприятия. При много животни има по няколко отделни сетивни системи — за зрение, слух, осезание, вкус, обоняние, равновесие. Всяка сетивна система, представлява сложна невродинамична система, която по своята функция и строеж е преди всичко аферентно (донасящо) образувание. Тази функция е продукт на историческото развитие на организма, който в хода на еволюцията се приспособява все по-точно да разграничава свойствата на дразнителите, падащи върху рецепторите.

Условните и безусловните рефлекси са закономерен отговор на организма към
въздействието на вътрешната и външната среда, който ОТГОВОР се осъществява благодарение на взаимодействието на нервната система със средата, опосредставно от сетивата.


Имат ли психика живите същества, които нямат нервна система и ако имат каква е ? Как се развива психиката?




Елементарна СЕНЗОРНА ПСИХИКА

Сензор или „датчик” , е първичен преобразовател на физични или химични параметри в УДОБЕН ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ СИГНАЛ. Тези устройства представляват неизменна част от системите с автоматизирано управление. Разграничаването на термините сензор и измервателен елемент е проблематично, тъй като не съществуват единни дефиниции.
Сензори са интегрирани в множество устройства, които използваме всеки ден, като например електроуреди, мобилни телефони и т.н. Възможните им приложения са практически неограничени.
Чувствителността на сензора е индикатор за големината на промяната на изходния сигнал при дадена промяна на входната величина.



Биологичният еквивалент на сензора е РЕЦЕПТОРЪТ.


Рецепторите са органи у живите организми, които имат способността да УЛАВЯТ промени в околната среда и да ги пренасят към централната или вегетативната нервна система за ОБРАБОТКА.

Това са вид нервни клетки, които реагират на различни промени в средата - например допир, натиск, топло, студено, горчиво, сладко, кисело. Рецептори има също в ушите и очите, където се улавят съответно светлина, цветове и звукови вълни. Те са специализирани за улавянето на точно определени промени. Така рецепторите за топлина не могат да уловят светлинни или звукови промени.

Всеки рецептор има минимални и максимални нива на инервация.
Минималното ниво на инвервация представлява минималната промяна във външната среда, която рецепторът може да улови. Пример за това е, че човешкото ухо не чува всички звуци, както и човешкото око не вижда всички честоти на електромагнитния спектър. Максималното ниво на инервация представлява максималното ниво на дразнителя, което може да бъде регистрирано адекватно. След това ниво рецепторът провежда нереален или смущаващ сигнал.

Примери: при топлене на ръката на печка, вие усещате топлите вълни - рецепторите работят нормално. При доближаване усещате повишаване на температурата. Но ако хванете с ръка котлона, рецепторът ще пренесе информация за болка вместо за още по-висока температура. Същият пример е валиден и при удар по окото - когато рецепторите в зрителния анализатор пренасят сигнал за светлина, като такава не е регистрирана реално.

Рецепторите играят важна роля в „рефлексната дъга“.
Те са разпространени по всички места в живия организъм и предават постоянно ИНФОРМАЦИЯ към ЦНС.

Предаваната информация за една секунда възлиза на няколко гигабайта, ако трябва да ги запишем на компютър. Интересен е фактът, че в мозъка няма рецептори. Това противоречи на израза „боли ме главата“. На практика болката идва от промени в налягането в черепната кухина, а не вследствие на инервация на рецептори за болка.

Смисълът на рецепторите, които непрестанно пренасят информация към нервната система независимо, Е че благодарение на тях организмът КОНТРОЛИРА всеки един процес и следи за дразнители, които го застрашават. Болката, независимо от органа, от който идва, е важен СИГНАЛ към организма за проблем. Понякога организмът сам решава този проблем, но сигналът за болка кара човек да потърси помощта на специалист за отстраняване на съответния проблем. Без рецепторите в организма ще се извършват процеси, застрашаващи живота му, без той да има ясна представа за случващото се.

Клетката като най-малка жива единица също притежава рецептори. Те са също тясно специализирани към определени промени на средата. Обикновено се намират по клетъчната мембрана и са изградени от белтъци в третична и четвъртична структура. Рецептори има разпръснати и из цитоплазмата на клетката. Чрез клетъчните рецептори клетката следи промените във вътрешната и външната среда – концентрация на химични елементи, ензими, белтъци, липиди, вирусни единици и др.


Хайде сега да се върнем ОБРАТНО НА ТЕМАТА - ПСИХИКА.


Първият етап от развитието на психиката е стадият на елементарната сензорна(рецепторна) психика.За животните с такава психика околният свят е „представен" не във вид на предметите в ОТНОШЕНИЕТО ИМ ЕДИН КЪМ ДРУГ, както за животните с тръбеста нервна система (включително и човека), а като отделни свойства, елементи, от които зависи задоволяването на основните жизнени потребности.

На това равнище на отражението съответства най-низшата степен в еволюционното развитие — мрежестата нервна система (например при мешестите животни),
и на висшия етап — възловата или ганглийната нервна система (при насекомите).

Като типичен пример за такова отражение само на някои, но затова пък важни свойства на предметите и явленията е поведението на паяка напр.

Щом като някое животно попадне в паяжината, паякът незабавно се насочва към него и започва да го оплита в мрежите си. Какво именно предизвиква тази дейност на паяка и към какво е насочена тя?

За паяка е важен само един признак — вибрацията (която извършват крилата на насекомото), предаваща се по паяжината. Щом като вибрирането на крилата престане, паякът престава да се придвижва към жертвата. На паяка, ако може да се каже така, му е безразлично всичко останало: стига да има вибрация.

Ако се докосне паяжина със звучащ камертон. В отговор паякът незабавно се насочва към камертона , покачва се на краищата му, оплита ги в паяжина и започва да им нанася удари с крайниците си – пипалата. За паяка, всичко, което вибрира е храна.
Това поведение е инстинктивно поведение, и е основното поведение характерно за животните със сензорна психика.



ПЕРЦЕПТИВНА ПСИХИКА


Следващият етап от еволюцията на психиката е стадият на перцептивната (възприемащата) психика.

Животните, които се намират на този етап, отразяват околния свят вече не под формата на отделни елементарни усещания, а под формата на ОБРАЗИ на цялостни предмети и на техните ОТНОШЕНИЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ.

Това равнище на развитието на нервната система изисква еволюционно нов стадий в развитието на нервната система — централната нервна система (ЦНЦ).

Заедно с ИНСТИНКТИТЕ в поведението на тези животни основна роля започват да играят така наречените НАВИЦИ (условни рефлекси), придобити в живота на всяко отделно същество.

На висшите етапи поведението на тези животни придобива такива особености, които ни карат да говорим за появата на ИНТЕЛЕКТ, макар и елементарен и водят до добре известния, но далеч нерешен проблем: мислят ли животните?







....

петък, 25 април 2014 г.

Universum


...









Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.

Нима и празнотата хвърля сянка?









Добромир Тонев

петък, 28 март 2014 г.

ТОТАЛИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИЗЪМ



...

ТРЕТА ГЛАВА
ТОТАЛИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИЗЪМ





До тук, подробно разгледах регресивните тенденции в психосоциалното и психосексуалното развитие на Чикатило, както и ролята на специфичните фактори от детството му.
Детството и целия съзнателен живот на Чикатило до неговото залавяне съвпада с периода на тоталитарно управление в Русия. Как изглежда историческата обстановка на неговия живот? Каква психологическа връзка може да се търси между историческата тоталитарна действителност и специфичните белези на личността, проявяващи се тъкмо в такава среда? Ще отворя една дискусия върху тези въпроси.

Чикатило се ражда 1936 година.Сталин вече тринадесет години управлява страната.II-рата Световна война започва 1939 година и завършва 1945 г..Бащата на Чикатило е мобилизиран и заминава на война 1941г.Тогава Чикатило е четири-пет годишен.Цялото си ранно детство прекарва без баща, тъй като баща му се връща от войната 1949г.,когато той вече е подрастващ- юноша на 13 години.Ще се опитам грубо да щрихирам обстановката в Русия и живота на народа в периода 1936г-1949г.-детските години на Чикатило.

В резултат от “победата на Великата Октомврийска Социалистическа революция”, извършена от работническата класа 1917г.,в Русия се установява Социализъм - “висша обществена икономическа формация, която сменя капитализма”. В същата година Ленин е назначен за председател на управляващата партия и създава управление на Съвети, основано на доктрините на Карл Маркс. Тази революция е религия и философия, а не просто политически или обществен конфликт. Комунистическата партия, чийто главен идеолог е както вече споменах Ленин, чрез тази революция, установява “диктатура на пролетариата”. Основна цел е преходът от капитализъм към социализъм и комунизъм. Социализмът се счита за първата “низша” фаза на комунистическата обществено-икономическа формация, която трябва да “премахне експлоатацията от човек на човека; да замени частната собственост върху средствата за производство с обществена собственост в две форми- държавна и кооперативна; да създаде условия за рязко подобряване на материалното и културното благосъстояние на трудещите се, да премахне националния гнет”. Като главни идеолози на социалистическата революция, Маркс и Енгелс смятат, че строителството на социализма и комунизма е процес на формиране и развитие на качествено нова, в сравнение с капитализма, обществена система. Комунизмът е втората “висша” степен на обществено развитие. В програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз 1961г. пише: “Комунизмът е безкласов обществен строй, с единна общонародна собственост, върху средствата за производство, с пълно социално равенство между всички членове на обществото, където заедно с всестранното развитие на хората ще израснат върху основата на постоянно развиващата се наука и техника и производствените сили,където всички източници на обществено богатство ще потекат като пълноводен поток и ще се осъществи великия принцип-от всекиго според способностите,на всекиго според потребностите”.

Октомври 1923г., Ленин се разболява тежко и постепенно престава да играе важна роля за преобразуването на страната. Сталин се възползва от създалите се благоприятни условия и застава начело на страната. Властта му започва да расте методично, бързо и сигурно. След смъртта на Ленин 1924г., бавно започва да се унищожава истинската идея на революцията, тъй като именно Сталин, чрез своето управление на Комунистическата партия, е натоварен с “Построяването на социализма”. Но как всъщност той постига това?! Какво всъщност се случва?!

Постепенно Сталин превръща социалистическата революция в тоталитарно движение, а социалистическата държава в тоталитарна. Тоталитарното движение представлява масова организация на атомизирани и изолирани индивиди. В сравнение с всички останали партии и движения неговия най-ярък външен белег е претенцията за тотална, неограничена, безусловна и неизменна преданост на всеки отделен член. Това изискване се налага от водачът на тоталитарното движение като произтича от залегналото в идеологията му твърдение за “подчиняване на цялото човечество” на неговата организация.
Сталин прави така, че и най-задълбоченото изучаване на марксизма и ленинизма, да не може да даде никакъв ориентир за политическо поведение, чрез постоянни зигзаги в поведението на комунистическата партия, като непрекъснато претълкува и нагажда марксизма, изчерпвайки по този начин доктрината от цялото и съдържание, за да не може да се предвиди какъв курс или действие тя би вдъхновила. За следване на партийната линия се смята ежедневното повтаряне на онова, което Сталин е обявил предишния ден, и така естествено се стига до еднаква мисловност и еднакво послушание, несмущавано дори от опит да разбереш какво вършиш.

Той създава тоталитарна структура на управление, която се крепи на Fuhrer принцип- т. нар. "Култ към личността". В центъра на движението, в качеството на двигател, който го привежда в действие, стои Той-Вождът. От елитната формация го отделят вътрешен кръг посветени, обгръщайки го с ореола на непроницаема тайнственост, съответстваща на неговото "недосегаемо върховенство". Положението му в този интимен кръг зависи от неговата способност да плете интриги сред членовете му и умението му непрекъснато да променя състава му. Издигането си дължи предимно на изключителната си способност да се справя с вътрешно партийните борби за власт, а не на демагогски или бюрократично-организационни качества. Сталин в ранния етап на своята кариера почти изцяло се отдава на проблемите на личния състав, като само за няколко години почти всички, заемащи по-важни постове вече дължат положението си на него.Постоянното гонение на всяка по-висша форма на интелектуална деятелност, от новите водачи на масите, далеч не се корени просто в присъщото му презрение към всичко, което не проумява. Тоталното господство не допуска свободна инициатива в която и да е било сфера на живота, нито начинание, което не може да бъде предвидено до най-дребните подробности.
Върховната задача на лидера е да олицетворява характерната за всеки слой от движението двойна функция-да служи като магическа преграда между движението и външния свят и същевременно да бъде пряк мост, по който движението се свързва със света. В съпоставка с всички обикновени партийни ръководители Вождът представлява движението по коренно различен начин - той твърди, че носи лична отговорност за всяко действие, постъпка или грешка, извършени от който и да било член. Тази всеобхватна отговорност е най съществения организационен аспект на така наречения вождов принцип, според който всеки член на движението не само бива назначаван от водача, но е негово подвижно въплъщение, като всяка заповед произлиза от този единствен и неизменен източник.
II-рата Световна война, представлява масова операция, която заличава индивидуалните различия в хората до такава степен, че дори страданието се тълкува като инструмент на историческия прогрес. Марксизмът - ленинизмът различава два вида войни - справедливи и несправедливи. Войната, която води Русия срещу Хитлер, се представя от Комунистическата партия на Съветския Съюз като справедлива, освободителна война, която има за цел не само да защити страната от външното нападение, но и да освободи народа от “игото на капитализма”, да освободи “колониалните и зависими страни от гнета на империализма”. Войната, която води Сталин се превръща във “Велика отечествена война ”срещу“ немско-фашистките окупатори”. Нещо повече, Сталин налага идеята, че социалните и националните причини за възникването на войните, ще бъдат окончателно отстранени“ с победата на социализма в целия свят”. От друга страна Сталин използва войната, за да води блестящо, политика, която възхвалява насилието, властта и жестокостта.

Фронтовото поколение, засегнато от войната, объркано от военната и следвоенна неразбория, не може да избяга от всекидневната мизерия. Във всички следвоенни книги и вестници насилието, властничеството и жестокостта, са висшите човешки качества. Човекът от народа, по време и след войната, се чувства окончателно изгубен и именно Сталиновата теория на властта,обещава да му върне мястото в света. Това поколение, попаднало в безизходица , обзето от стремеж към анонимност и желание да се слее с множеството, бива привлечено от изявената псевдо -динамичност на тоталитарното движение. Преживяните трагедии, свързани с войната, са достатъчна предпоставка, то да се задоволи със сляпо пристрастие към всяка идея, независимо от основополагащата и теория и съдържание. Масово хората, сляпо и въодушевено се хвърлят в комунистическата идея, за върховно господство на равенството и братството по цял свят, където всички източници на обществено богатство ще потекат като пълноводен поток и ще се осъществи великия принцип:”от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите”. Обещавайки да осъществи тази прекрасна фантазия, тоталитарната държава сякаш дава нов отговор на вечния тревожен въпрос “Кой съм аз?”, звучащ двойно по-натрапчиво в кризисни периоди. След-военната действителност твърди: “Ти си онова което си извършил”. Например: “ти си човека прелетял за първи път над Атлантическия океан”. В своето търсене на цялост и групова идентичност, тълпата временно се свръхидентифицира със създадените изкуствено герои, до степен на пълна загуба на индивидуалност. Тази склонност да се създават идоли е опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху фантазно създадения, който се изживява като отражение, даващо измамното усещане за континуитет и тъжественост. Извършването на нещо непредсказуемо и неподдаващо се на класификация, геройство или престъпление, дава така нужното социално определение, без оглед на това дали е диструктивно или градивно. Тълпата търси достъп до историята, дори с цената на разруха.

Върховното щастие за един човек от фронтовото поколение, запленен от “лъчезарната власт на славата”, ентусиазирано приемащ идоло - поклонничеството е или да е гений /било то зъл/ или да служи на гений.Строителството на социализма според Ленин е процес на формиране на качествено нова в сравнение с капитализма обществена система. Тенденцията на социалистическото развитие би трябвало да е постепенно премахване на различието между двете класи – работници и селяни, на противоположността между умствения и физически труд, на различията между града и селото. Вместо това, създаденото от Сталин тоталитарно движение, се стреми и успява да организира хората в маси- не в класи, защитаващи определени интереси, не и като граждани със свое мнение и позиции при разглеждането на обществени дела.

Тоталитарното движение е с изявено предпочитание към тероризъм, пред всички останали форми на политическа дейност. Този тероризъм е коренно различен от тероризма на предишните революционни общества. Основната му привлекателна сила, се състои в това, че той се превръща във философия, изразяваща безсилието, негодуванието и сляпата омраза. Психологическата основа за тоталния деспотизъм се създава изкуствено, с цел на всяка цена да се добие всеобща преданост на членовете, която може да се очаква само от съвършено изолиран човек, лишен от всякакви обществени връзки със семейството, приятели, сподвижници и дори просто познати, който черпи усещане за пълноценност единствено от принадлежността си към движението, от членството си в партията. Всеобща преданост е възможна само когато понятието преданост се изпразни от всякакво конкретно съдържание, което естествено е в състояние да породи евентуални изменения в мисловната настройка.

Наблюдава се пълна нетърпимост към какъвто и да било индивидуализъм. Членовете на партията са дотолкова обсебени от движението, че изцяло забравят всички свои лични претенции и амбиции и изличават индивидуалността и самоличността си за цял живот. Изолацията и липсата на нормални обществени контакти, стават основна характеристика на масовия човек. Повсеместното атомизиране на съветското общество бива постигнато посредством серия от чистки, неминуемо предшестващи практическото унищожаване на едни или други социални групи. С цел да се разрушат всички обществени и семейни връзки, чистките се провеждат така, че да сплашат и подсъдимия, и околните- от беглите познати, до най-близките му приятели и роднини, с еднаква участ. В резултат на този прост и изкусен похват, “вина по близост”, щом някой бива обвинен, доскорошните му приятели, тутакси се превръщат в най-злостните му врагове.За да отърват собствените си кожи, те доброволно дават показания и презглава бързат с клевети в подкрепа на несъществуващи твърдения против него:очевидно единственият начин да докажат собствената си благонадеждност. Припомняйки си едно-друго, те ще се опитат да изтъкнат, че приятелството или познанството им с този човек е било само претекст, за да го шпионират и разобличат като саботьор, чужд агент или фашист. Щом достойнството се измерва по броя на клеветите ти за най-близки приятели, очевидно най-елементарната предпазливост налага по възможност да избягваш всякакви близки контакти: не само, за да не изтървеш пред някого съкровени мисли, а дори и за да изключиш, при почти неизбежните бъдещи неприятности, всички, които биха имали не само обичайния евтин интерес да те наклеветят, но и да те смажат- просто, защото собствения им живот е в опасност. В последна сметка именно чрез този похват, доведен до крайно и невероятно съвършенство, болшевишките властници успяват да създадат атомизирано и индивидуалистично общество каквото човешката история не познава и до каквото никакви събития или катастрофи не биха могли да доведат.

Въпреки, че една и съща съдба, по теоретически неизменен начин, сполетява голям брой индивиди, всеки от тях смята себе си за самотен неудачник, а света за особен вид неправда. Но макар това самовглъбено огорчение да е характерно за всеки изолиран индивид, то обединява всичките, въпреки че води до заличаване на индивидуалните различия, тъй като не се основава на общ интерес- икономически, социален или политически. Ето защо самовглъбеността бива неизменно съпроводена от рязко отслабване на инстинкта за самосъхранение. Себеотричането, в смисъл, че личната ти участ е без значение, усещането, че светът може да мине и без теб, вече не са израз на индивидуален идеализъм, а масово явление. Схващането, че бедните и подтисканите няма какво да загубят, освен оковите си, вече е неприложимо към човека от тоталитарната маса, защото губейки интерес към собственото благополучие, той се отърсва не само от оковите си, а изчезва и източникът на всички грижи и тревоги, които правят човешкия живот непоносим и мъчителен. Тези хора не се интересуват от данъчни проблеми, а само от идеологически въпроси, валидни за десетилетия, и векове напред, и така съзнават, че работят в името на грандиозна повеля, “която се явява веднъж на 2000 години.”

Претапяне на индивидите в маси създава една нагласа, която гледа на битието, с измерението на континенти и столетия, създава феномени на пълна загуба на личен интерес, цинично и отегчено безразличие пред лицето на смъртта, непреодолимо влечение към възможно най-абстрактни понятия, приемани за ръководни житейски принципи и всеобщо презрение към най-очевидните закони на здравия разум.

Една от основните характеристики на тоталитарния човек е, че той не вярва в нищо видимо, не вярва в истинността на собствения си опит. Доверява се не на очите и ушите си, а единствено на въображението си, което може да бъде завладяно от какво ли не, стига да притежава универсални претенции и последователност на постройката.Подава се не на фактите, дори и да са нагласени, а на убедеността, само в една стройна система, част от която се предполага, че е той самия, съчинявайки някакво всеобхватно всемогъщество- извор на всичко ставащо. Тоталитарната пропаганда процъфтява на базата на това бягство от реалността в измислицата.

Формите на тоталитарната организация, за разлика от идеологическото и съдържание и пропагандните и лозунги, са съвършено нови. Тяхната цел е да се превърнат пропагандните лъжи на движението, изтъкани около някаква основна фикция - във функционираща реалност; да се съгради, общество, чиито членове действат и реагират според законите на един измислен свят. Основна причина за превъзходството на тоталитарната пропаганда над пропагандата на останалите партии и движения е, че нейното съдържание , поне за членовете на движението, вече не представлява обективен проблем, върху който хората имат свое виждане , а е превърната в част от живота им и е станала също толкова реална и неоспорима , колкото таблицата за умножение. Да се организира животът в неговата цялост според повелите на определена идеология е възможно единствено при тоталитарен режим,защото силата на тоталитарната пропаганда се крие в нейната способност да изолира хората от реалния свят.

Идеализмът, глупав или героичен винаги произтича от някакво лично решение и убеждение,и се опира на нещо преживяно, на някакви аргументи. Фанатизмът на тоталитарните движения, противно на всички форми на идеализма, се разпада в мига, когато движението зареже фанатизиращите си последователи в беда, смазвайки всичките им убеждения, които биха надживели краха на самото движение.Но докато движението е сплотено в рамките на организационната си структура, фанатизиращите му членове са чужди на житейския опит и на каквито и да е било аргументи, сякаш отъждествяването с движението и налагането на единомислие, смазват дори способността на човека да усеща крайни състояния като изтезание или страх от смъртта.

Едва при разгром присъщите на тоталитарната пропаганда слабости стават очевидни. Лишени от мощта на движението, неговите членове начаса престават да вярват в догмата, в чието име до вчера са били готови да жертват живота си. В мига, когато движението, т.е. фиктивния свят, който ги е приютявал, е сринат, масите се връщат в предишното си състояние на изолирани индивиди, които или с радост приемат някаква нова функция в един променен свят, или отново затъват в едновремешната си отчаяна безполезност.
С други думи, макар да е вярно , че Руския следвоенен човек е обладан от желание да избяга от действителността, защото е останал бездомен в битието си и вече не понася превратната неразгадаема реалност, също така е вярно, че неговия копнеж по фикция има известна връзка със способността на човешкото мислене да заменя хаоса със структурна изграденост. Бягството му от действителността е присъда срещу света, в който той е принуден да живее и в който не може да съществува, тъй като е управляван най - вече от хаос и разпад, затова непрекъснато трябва да преобразува хаотичните условия в сътворен от самия него модел на относителна последователност. Бунтът на тоталитарните личности срещу "реализма" е резултат от тяхното атомизиране, от загубата на социален статус, заедно с който те загубват всичките си общностни взаимовръзки. В тяхното положение на духовна и социална безпризорност , проникването във взаимната зависимост между случайно и предвидимо, произволно и необходимо, става безпредметно. Пред алтернативата да се изправят очи в очи с пълен разпад или да превият гръб пред строгата, фантазна, от край до край измислена подреденост на някаква идеология, тоталитарния човек вероятно винаги ще предпочете второто, готов да заплати своя избор с лична саможертва - при това не защото е глупав или порочен, а защото сред всеобщата разруха това бягство му вдъхва поне малко самоуважение. Изправянето пред този тип избор много наподобява ситуацията, през която преминава човек с настъпването на юношеството, пред избора на зрелостта. Това е ситуация на криза, която подрастващия може да разреши само чрез нови идентификации с възрастни събратя и с водещи фигури извън семейството. Идентичността включва, но е и нещо повече от сбора на всички успешни идентификации през детството, когато детето е искало да бъде и често е било принудено да стане като хората, от които е зависило. Там, където полученото самоопределение, поради лични или колективни причини, стане прекалено трудно, юношата подлага на контраст, а не на синтез своите сексуални, професионални и типологични алтернативи и често пъти взима окончателно и тотално решение, с което декларира избора си на зрялост или инфантилност. Необходимостта от намиране на тотален отличителен белег е толкова голяма, че юношата понякога предпочита да бъде “тотално нищо”, вместо да остане противоречиво кълбо от фрагменти на идентичността. Това намира израз в наблюдаваното аналогично обръщане към отрицателна идентичност при индивидуалните разстройства, наричани предпсихотични.

С две думи историческата обстановка, в която израства Чикатило- представлява тоталитарна система, основана на подтискането, изключването и експлоатацията. В дискусията за историческия феномен на тоталитаризма, естествено възниква въпроса какъв тип подсъзнателна мотивация може да е адаптивна към създаването и широкото развитие на тоталитарните методи на управление.

Къде можем да търсим причините за склонността на човека, при определени условия, да предостави себе си на тотално преустройство и обезличаване, придружено от убеждението, че държавата може и трябва да има абсолютна власт над умовете, живота и съдбата на своя народ.

Психоанализата, позовавайки се на принципа на детерминизма, в такива случаи търси причините в природата на детството. Ериксън смята, че подобно тотално пренастройване е всъщност адаптация, на по-примитивно ниво, която става необходима поради увеличената тревожност, особено тази с ранно-детски произход и предизвикана от остра жизнена криза, каквато е войната напр. или Сталиновия тоталитарен режим. Твърди също така, че първата екзистенциална позиция, която прави възможно човек да бъде експлоатиран и да експлоатира, е полярността ”възрастен-дете”, ”мъж-жена” е втората. Той пише: ”Вродената тенденция детето да се чувства безсилно, напуснато, засрамено и виновно, по отношение на тези, от които то зависи, системно се използва в неговото възпитание, и то често до степен на експлоатация.” Тук възниква въпросът:какви са ранните последствия от психологическото експлоатиране в детството.

Понятието “експлоатация” имплицира насилствено възползване от чужд човек, който е в подчинена позиция, злоупотреба с него. Става въпрос за незаконно присвояване на правото или използването на възможности, с цел извличане на облаги и изгода. А понятието “подчинен” се отнася към понятия като-зависим и несамостоятелен. Т.е става въпрос за злоупотреба с основната функция на грижата.Така, че можем да разглеждаме “експлоатацията” в детството, както и в зрелостта, като злоупотреба, с иначе жизненоважната и градивна функция на грижещия се, да налага своята воля, като подчинява и поставя под своята власт, зависимият от него. Тъй като само като зависим, човек развива съвестта си - това разчитане на себе си, което на свой ред го прави независим и само когато е напълно зависим по отношение на голям брой основни ценности, той може да стане независим и да предава и развива традицията.” /Ериксън-идентичност, младост и криза”/ Тоталитарната идеология, подкрепяйки жестоката и “категорична” нагласа към света, предлага модел за “стриктна и правилна” съвест, възникнала в следствие временното объркване, която се фокусира върху подтискането на другите. Държейки ключа към страховете на хората, Лидерът задължава към пълно подчинение, но и дава възможността за идентификационно сливане с неговата фигура-символ на свръхчовека, което гарантира нова и надеждна идентичност.

Анализирайки личността на Чикатило, нашироко разисквах липсата на интеграция на Супер - Его, както и взаимната регулация между майката и детето и проблемите свързани с нейното нарушаване. Основна цел, на анализа на гранично-личностовото разстройство, бе да вникне във вътрешните причини и неговата психо-логика. Това позволи да погледна на подобна, макар и изключително тежка патология, като на адаптация, макар и на примитивно ниво, възникнала, за да се справи с избухването на анихилационна тревожност и силен орален гняв.

Тоталното преструктуриране на личността може да се появи като преходна фаза на значими етапи от детското развитие, може да остане латентна възможност у възрастния или пък да придружава душевно разстройство, каквото наблюдаваме у Чикатило. Да наричаме това пренастройване “патологично” или “лошо” не помага нито за неговото разбиране, нито за неговото преодоляване. Би било мъдро да гледаме на него не просто като на регресивен или примитивен механизъм, а да потърсим причината за възникването на психологическата потребност от “Тоталност”. Ериксън твърди, че “Когато човешкото същество случайно или поради промени в развитието загуби съществената цялост, то реконструира себе си и света с помощта на това, което можем да наречем”тоталност”.

Тук е мястото да поразсъждаваме върху етимологията на понятията,с които боравя. В българския тълковен речник, както и в този на чуждите думи няма дума “тоталност”, има само “тотален”, обяснена като “цялостен”. По правилата на българския език, можем да преобразуваме прилагателното “тотален” в съществителното “тоталност”, което би съответствало на “цялостност”. “Цяло” и “цялост” са понятия,които представят себе си като нещо единно и неразделно,а “цялостно” и “цялостност” означават обединяване на отделни части, ставането на нещо от отделни части в не-частично,не-раздвоено и не-разединено.Т.е. приемаме “цялостност” и “тоталност” за еднозначни понятия.

Можем да предположим, че и “цялост” и “тоталност” означават пълнота. Но за нашето изследване ще наблегна на различията между тях. “Целостта” като структура, подчертава здравата, органична, прогресивна взаимност между разнообразни функции и части в рамките на единицата, чиито граници са отворени и променливи и това не застрашава плодотворната им асоциация и организация. “Тоталността” обратното, образува структура, в която се подчертава абсолютната граница: нищо което е отвън, не може да се толерира вътре и нищо което е вътре, не трябва да остава навън. Това прави понятието “тотално” подходящо да се използва в разговорната реч във смисъла на “краен”. /тотално невъзможен; тотално отритнат; тотално вглъбен; тотално незаинтересован; тотално нуждаещ се, тоталната зависимост или тоталната независимост и т.н. и т.н. /. А понятия като “край” и “краен” се асоциират с граница; с неща, които се намират на предела на нещо или много силна проява в/на нещо. Отнасят се до състояния близки до “радикални” - /радикални мерки/. ”Радикал”, освен коренен от латински, в химията означава устойчива група от атоми в молекулите, която може да преминава от едно съединение в друго без да се изменя, като подчертавам - без да се изменя. Тоталността може за продължителен период от време, понякога цял живот да се превърне в състояние, което не се поддава на нормалната степен на промяна и въпреки това, тя е алтернативен начин за справяне с опита, макар и примитивен и поради това поне в преходните периоди има определена стойност за адаптацията и оцеляването.

Тук възниква въпросът: “В какво се състои вътрешната сила на тоталитаризма, на какво той дължи своето независимо от разума въздействие?”

Анализирайки личността на Чикатило”, аз изследвах процесите на сливане и “spliting” /разединяване / и показах, че в този конкретен случай те спомагат в търсене на успешната цялост, именно чрез намиране на “тоталност”. Едни и същи процеси служат както на изграждането на “целостта”, така и на сътворяване на “тоталността”. Все пак тоталитаризма успява да се наложи именно защото е свързан с всички аспекти на човешката природа - здрава или патологична, зряла или инфантилна, индивидуална или социална. Независимо от пораженията които нанася, той все пак предоставя алтернативна система за справяне с вътрешното раздвоение и базисното недоверие – най-важните стимули подтикващи към “тотални” решения, която задоволява изключително важни човешки потребности възникнали и поради историческия момент. Той предлага опростена перспектива за бъдещето, която обхваща цялото предвидимо време и по този начин противодейства на индивидуалното объркване. Налага идеализиран, и поради това “съвършен”, изкуствен модел на съответствие, между вътрешния свят на идеалите и злото и социалния свят, като чрез средствата на “отричането” и “splitting” държи хората далеч от действителните житейски цели и опасности. Използвайки историческия момент на следвоенна криза, в който потребността на хората от лично щастие, смисъл и цялост е отчаяна, Съветския социализъм, се оформя като тоталитарна система, именно защото, налага идеология, която предлага окончателна цялост на обществото, предлагайки лекарство с качествата на наркотик. Една тотална и авторитарна илюзия за цялост, направена по конфекция с един лидер, начело на една партия, една идеология, даваща просто обяснение на цялата природа и цялата история, един абсолютен враг, който трябва да се унищожи от една централизирана институция на правосъдието, и едно стабилно отклоняване към външни врагове на събираната вътре, безсилна ярост, породена от задълбочаването на базисното недоверие. Страхът от загуба на идентичността, подхранващ такова втълпяване на политически идеи, допринася в значителна степен за тази смес от правота и престъпност, която при тоталитарни условия поставя себе си в услуга на организирания терор и на индустрията на изтреблението, която създава Сталин. Тоталитарната пропаганда кани хората колективно да проектират тотална “агресия“ върху който и да е вътрешен или външен враг, заклеймявайки го като тотално “лош”, като по този начин определя само приелите “новата вяра” като тотално “добри” членове на нацията, расата или класата, благословени от историята. Тоталитарната държава задължава, на всички нива, еднаквост както на външния вид така и на поведението, мислите и чувствата, противодейства на индивидуалното съзнание за идентичност, предлагайки на готово такова.
Всеки индивид е част от различни маси, многостранно обвързан чрез идентификацията, построил своя “Его-идеал” по най-различни образци. По този начин той се включва в много масови психики- на държавата; на класата; на вярата; и т.н., а освен това успява да постигне известна самостоятелност и оригиналност.

В тоталитарната маса наблюдаваме точно обратното- индивидуалността изчезва безследно. Вероятна причина за възникването на този феномен се състои в това, че отделния човек се отказва от собствения Его-идеал и го заменя с масовия идеал, чието въплъщение е Вождът. Невъзможността кризата на идентичността да бъде адекватно преодоляна възпрепятства диференциацията на Аз /Self/. Диференцирането на Азът /Self/ от Егоидеала е съпроводено със силно вътрепсихично напрежение, поддържано от налагащото се разделение между тях. При много хора недостигнали психическа зрялост Аз /Self/ и Его-идеала не са ясно разграничими. За да изпита цялостност, човек трябва да усеща засилваща се връзка на непрекъснатост между това което той е станал по време на детството и онова което обещава да стане в очакваното бъдеще; между това което счита, че е, и онова, което според него другите мислят за него или очакват от него. От което следва, че с избирането на зрелостта, образите на това “какви сме” и “какви трябва да бъдем” стават все по-реалистични и близки до оценката, която предоставя реалността. Его-идеалът е тази част от Суперегото, която въплъщава както непостигнатия идеал за собствена личност, така и стандартите за “правилно” и “неправилно”; “красиво” и “грозно”; “добро” и “лошо” и т.н. Тоталитарната действителност предлага ситуация, в която чувствата на безпомощност, безполезност, вина и нищожност се засилват и предизвикват вътрепсихично напрежение характеризиращо болезнена пропаст между чувството за себе си /Аз ( Self) / и Егоидеала. Това напрежение не може да бъде понесено и Егото прибягва към описаните вече от мен примитивни средства за защита. От своя страна силната тревожност от анихилационен тип се съпътства от освобождаване на орална агресия, срещу която се включват мощни процеси на идеализация. Тези процеси се изживяват като чувство на малоценност, нищожност или вина. Подкопаното чувство за цялост, благоприятства чувствата на фобийна вина и сковава в ригидност съвестта, което раздвоява и прави така, че изправя човек сам срещу себе си. И тук тоталитарната държава предлага лек и срещу трудно поносимото напрежение като подтиква към отдаване на един общоприет и утвърден Его-идеал, в лицето на Вожда и. Едновременно и в следствие с това отдаване, новият Его-идеал подменя собствения, като го лишава от функциониране. Критиката упражнявана от него замлъква, всичко което “новия “ Его-идеал върши или желае е правилно и безупречно. Съвестта вече не се прилага към онова, което се прави в полза на Вожда. В замяна на черпената с пълни шепи грандиозност и сила, осигурени от това примитивно сливане /примитивна интруекция и идентификация/, личността престава да взема сама решения, способна е да извърши престъпление и да не съжалява за това.

Тук възникват въпроси. Може ли средствата за спешна адаптация да бъдат предпазени от това да се превърнат във фиксиран край? Може ли “тоталността” да се преобрази,след като опасността вече премине?

“Тоталността” е начин за справяне, който може да се появи като преходна фаза на значими етапи, характерни с високо ниво на тревожност от анихилационен тип. В тези преходни етапи, той служи на адаптацията и оцеляването и принадлежи на “нормалната” психология. Но може и да придружава появата на душевно разстройство и да оцвети фиксация, върху комплекси от враждебни и дружелюбни чувства към човек или идея, като трайно примитивизира всички чувства. В резултат на което настройката към света се превръща в напрегнато очакване за тотален успех или тотална загуба.
Ериксън пише:”У индивида задачата на Его е да осигури усъвършенстването на опита и ръководството на дейността по такъв начин,че да се създаде определен цялостен синтез между разнообразните конфликтуващи етапи и аспекти на живота-между непосредствените впечатления и свързаните спомени, между тласкащите ни желания и принудителните изисквания, между най-интимните и най-публичните аспекти на съществуването.

За да свърши своята работа Его развива модели на синтез, както и методи за проверка и защитни механизми. То съзрява чрез постоянното взаимодействие на силите на съзряването и влиянието на средата, като се развива известна двойственост между висшите нива на интеграцията, позволяващи по-голяма търпимост към напрежението и разнообразието, и нисшите нива на реда, където тоталностите и съответствията трябва да помогнат да се запази чувството за сигурност.”



....

сряда, 21 август 2013 г.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ от Ричард Файнман


...





ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАУКА И РЕЛИГИЯ

от










Ричард Филипс Файнман (Richard Phillips Feynman) е един от най-забележителните американски физици на 20 век, наричан най-великият ум след Айнщайн.


Провеждайки нещо като мислен експеримент, Файнман разглежда становищата на една въображаема група с цел да илюстрира начина на мислене на учените и на духовниците и обсъжда различните точки на съгласие или несъгласие между науката и религията, изпреварвайки с цели две десетилетия протичащия понастоящем бурен дебат между тези две фундаментално различаващи се метода за търсене на истината. Между другото той си задава въпроса дали атеистите са в състояние да си изградят морални правила на базата на научните познания, така както духовниците извличат моралните закони от своята вяра в Бога – една необичайна философска тема за иначе твърде прагматичния Файнман.


В тази ера на специализация хората, които добре познават една област, са обикновено некомпетентни да обсъждат друга. По тази причина важните проблеми на взаимоотношенията между различни области на човешката активност все по-рядко се обсъждат публично. Когато си спомняме за големите дебати в миналото върху такива проблеми, ние изпитваме съжаление, че тези времена са отминали, защото подобни спорове носят голям емоционален заряд. Старите проблеми, като например взаимоотношенията между наука и религия, са си все още нерешени и не са станали по-малко трудни от преди, но не се обсъждат публично поради ограниченията на специализацията.

Но аз отдавна съм дълбоко заинтригуван от този проблем и затова искам да го обсъдя. Като се има предвид моята твърде очевидна недостатъчност в разбирането на религията (недостатъчност, която ще става все по-очебийна с напредването на повествованието), аз смятам да организирам изложението по следния начин: нека допуснем, че не един човек, а цяла група от хора (съвет) обсъждат проблема, като групата се състои от специалисти в много различни области – различните науки, различните религии и т. н. – и че ние ще разискваме проблема от най-различни страни, подобно на експертна комисия. Всеки трябва да изложи своята гледна точка, която може да бъде усъвършенствана и променяна при последващата дискусия. Освен това нека приемем, че аз съм избран измежду участниците първи да изложа своите възгледи.

Бих започнал с поставянето на следния проблем пред съвета: Млад човек от религиозно семейство изучава някаква наука и в резултат на това у него възникват съмнения – а по-късно дори и недоверие в Бога на своите родители. Това съвсем не е изолирано явление; в живота то се среща често. Въпреки че не разполагам със статистически данни по този въпрос, аз не се съмнявам, че много учени – всъщност вярвам, че повече от половината учени – не вярват в Бога на своите родители; по-точно, те не вярват в Бога в общоприетия смисъл на това понятие.
И тъй като вярата в Бога е основната характеристика на религията, избраният от мен въпрос най-непосредствено води към проблема за взаимовръзката между наука и религия. Защо този млад човек започва да губи вярата си в Бога?

Първият и най-разпространен отговор на този въпрос е много прост: Той се обучава от учени, а те (както вече споменах) дълбоко в себе си всичките са атеисти, и така злото се предава от един на друг. Но ако вие сте склонни да приемете това обяснение, то аз се страхувам, че познавате науката дори още по-зле, отколкото аз познавам религията.


Друг възможен отговор би бил, че малкото знание е опасно; този млад човек е научил малко, а мисли, че е научил всичко, но скоро той ще израсне и ще преодолее своето заблуждение, ще разбере, че светът е по-сложен и тогава отново ще започне да разбира, че съществува Бог.

Аз обаче не мисля, че той непременно ще излезе от своето младежко заблуждение. Има много учени – хора, които с основание се смятат за зрели и които въпреки това не вярват в Бога. В действителност, както ще се опитам да обясня по-долу, отговорът не е в това, че младият човек си въобразява, че знае всичко – а точно обратното.

Трети отговор, който може да получите е, че този млад човек наистина няма правилно разбиране за науката. Аз не вярвам, че науката е в състояние да докаже, че не съществува Бог; аз мисля, че това е невъзможно. И ако то е невъзможно, не виждам никакво противоречие в това да се вярва едновременно в науката и в Бога – в обикновения Бог, в когото вярват всички религиозни хора. 
Да, това е една последователна позиция. Въпреки факта, който споменах, че мнозинството учени не вярват в Бога, немалко учени вярват и в науката и в Бога по един напълно непротиворечив начин. Но тази непротиворечивост, макар и възможна, е трудно достижима, затова аз бих искал да обсъдя две неща: Защо не е лесно да бъде постигната тя и дали си струва човек да прави усилия да я постигне.

Когато се каже “вярвам в Бог,” винаги, разбира се, възниква загадката – какво е Бог? Най-често се има предвид персонифициран Бог, какъвто е характерен за западните религии, на когото се молим и който е създал както Вселената, така и законите на морала.


За студента, изучаващ някаква наука, има две основни трудности, които той среща при опита си да примири науката с религията. Първата трудност идва оттам, че в науката е задължително да подлагаш всичко на съмнение; за да има прогрес в науката е абсолютно задължително да приемеш несигурността и съмнението като неразделна част от своята вътрешна природа. За да можем да напредваме в процеса на разбирането, ние сме длъжни да останем скромни и да признаем, че не знаем. 

Нищо не е абсолютно сигурно или пък доказано извън всяко съмнение. Вие изследвате поради любопитството си, защото има неизвестност, а не защото вече знаете отговора. При добиване на нова информация в процеса на научното изследване, вие не смятате, че научавате истината, а просто достигате до заключения, че един или друг факт е повече или по-малко вероятен.

Ако навлезем по-дълбоко в научните проблеми, ние установяваме, че научните твърдения не се отнасят до факти, които са верни или не са верни, а се отнасят до неща, които са известни с различна степен на несигурност: “Много по-вероятно е нещо си да е вярно, отколкото то да не е вярно”; или “Еди какво си е почти сигурно, но все пак съществуват известни съмнения”; или – другата крайност – “е, всъщност не се знае.” 

Всяко едно от научните понятия се намира някъде по скалата между абсолютната погрешност и абсолютната сигурност, но никога в някой от краищата на тази скала.

Мисля, че е необходимо да се приеме този възглед не само за науката, но и за други неща; изключително важно е да се признаеш за незнаещ. Факт е, че когато вземаме решения в живота, ние никога не знаем със сигурност дали те са правилни; ние само вярваме, че правим най-доброто, на което сме способни – и точно така трябва да се разсъждава.






Отношение на несигурност


Аз смятам, че щом като знаем, че живеем в неизвестност и несигурност, ние би трябвало да го признаем открито; изключително важно е да се разбере, че не се знаят отговорите на много въпроси. Тази нагласа на ума – това състояние на несигурност – е от решаващо значение за учения и именно тази е нагласата, която студентът трябва да придобие още в началото на обучението си. Това се превръща в начин на мислене. Веднъж придобил го, човек повече не може да се откаже от него.

И тогава младият човек започва да се съмнява във всичко, защото той нищо не приема като абсолютна истина. И така въпросът малко се изменя, от “Съществува ли Бог?” в “Доколко е сигурно, че Бог съществува?” 


Тази незначителна разлика е всъщност важен прелом и представлява точката на разделяне на пътищата на науката и религията. Аз не смятам, че един истински учен е в състояние да вярва безрезервно. Въпреки че има учени, които вярват в Бог, аз не мисля, че те възприемат Бога по същия начин, както религиозните хора. Ако те са последователни в своя научен подход, предполагам че си казват нещо такова: “Почти сигурен съм, че съществува Бог. Почти не се съмнявам в това.“ Това е съвсем различно, отколкото да се каже, “Аз зная, че има Бог.” Не вярвам, че един учен може да придобие подобен възглед – тази дълбоко религиозна убеденост, тази твърда увереност, че има Бог – тази абсолютна сигурност, която отличава религиозните хора. Разбира се, този процес на съмнения не започва непременно с въпроса за съществуването на Бог. 

Обикновено първоначално се разглеждат някои специални догми, като например задгробният живот, или пък някои елементи от религиозното учение, като например подробности от живота на Христос. По-интересно обаче е да се насочим направо и откровено към централния проблем и да обсъдим по-крайния възглед, подлагащ на съмнение съществуването на Бог.

Щом веднъж въпросът е изваден от сферата на абсолютното и се плъзне по склона на несигурността, той може да придобие най-различни тълкувания. В много от случаите крайният изход е почти пълна увереност. Но от друга страна, за някои хора окончателният резултат от внимателния анализ на схващането, което техните родители са си изградили за Бог, може да се окаже твърдението, че то почти сигурно е погрешно.



Вярата в Бог и научните факти


Така достигаме до втората трудност, която нашият студент среща в опитите си да изгради мост между науката и религията: Защо често се приключва с това, че вярата в Бог – поне в нейния чисто религиозен смисъл – започва да му изглежда твърде необоснована и неправдоподобна? 

Аз смятам, че отговорът на този въпрос има нещо общо с научния подход – с фактите, които човек постепенно научава.Например големината на Вселената, в която ние сме само една незначителна частица, захвърлена някъде около Слънцето, е твърде внушителна със своите стотици хиляди милиони слънца само в тази галактика, самата тя една от милиардите галактики във Вселената.

От друга страна, очевидна е близостта на биологичния човек с животните, на една форма на живот с друга. Човекът е просто един късен пришелец и участник в една вечна гигантска драма; можем ли да приемем, че всичко останало е просто сцена за неговото появяване?

От трета страна, ето атомите, от които всичко изглежда че е направено, следвайки неизменни закони. Не съществува нищо друго; звездите са направени от същия материал и животните са направени от същия материал, но толкова тайнствено сложно, че да изглеждат живи – както и самият човек.

Изключително вълнуващо преживяване е да се наблюдава и анализира Вселената без оглед на човека, да се разсъждава върху нейния смисъл без човека, каквато тя е била в огромната част от времето на своето дълговечно съществуване и каквато е и понастоящем на повечето места. 

Щом този обективен възглед е веднъж възприет и са оценени мистерията и величието на материята и тогава от тази висота се погледне обективно на човека като на материя, да се възприеме животът като частичка от световната бездънна мистерия, това значи да се изпита такова чувство, което трудно се поддава на описание. То обикновено завършва със смях и задоволство от осъзнатата невъзможност на всички опити да се постигне разбиране. Тези научни опити приключват с благоговение и величествена тайнственост, губещи се в неопределеност, но те ни изглеждат така дълбоки и впечатляващи, че теорията, според която светът е бил създаден просто като сцена, за да може Господ да наблюдава как човек се люшка между доброто и злото, изглежда неадекватна.

И така, нека допуснем, че случаят с нашия конкретен студент е точно такъв, че неговата убеденост постепенно се засилва и че той например не вярва, че неговата индивидуална молитва ще бъде чута. (С това аз не се опитвам да отрека реалността на Бога; аз просто се опитвам да ви дам една идея – или малко разбиране – за причините, поради които много хора биха стигнали до мисълта, че тази молитва е безсмислена.) 


Разбира се, в резултат на това недоверие първите съмнения ще са насочени към етичните проблеми, защото според религията, която той е изучавал, моралните истини произтичат от словата на Бога, а ако Бог не съществува, то какво можем да кажем за неговите слова?

Но колкото и да е изненадващо, аз мисля, че в края на краищата именно моралните закони са тези, които остават невредими; първоначално студентът може да реши, че едно-две неща са погрешни, но той впоследствие обикновено коригира мнението си и накрая остава с не особено променени морални възгледи.

Има обаче някаква самостойност в тези възгледи. В края на краищата, възможно е да се съмняваме в божествеността на Христос и въпреки това твърдо да вярваме, че е добро да се постъпва със съседа така, както бихме искали той да постъпва с нас. Напълно възможно е да се споделят и двата възгледа едновременно; и аз искрено се надявам вие да установите, че моите атеистично мислещи колеги учени имат добро обществено поведение.




Комунизмът и научната гледна точка


Между другото бих искал да отбележа, доколкото думата “атеизъм” е така тясно свързана с думата “комунизъм”, че комунистическите възгледи са противоположни на научните в смисъл, че при комунизма се дават готови отговори на всички въпроси – както политически, така и морални, – без да се обсъждат и без да се подлагат на съмнение. 

Научната гледна точка е пълна противоположност на това; а именно, всички въпроси трябва да се подлагат на съмнение и да се обсъждат; по всички въпроси е наложително да се спори – всеки наблюдаван факт трябва да се проверява. Едно демократично правителство е много по-близко да тази идея, понеже то дава възможност за дискусии, а оттам и за промени. Корабът не се подкарва в отнапред зададена посока. 

Вярно е, че когато има доминираща идея, така че отнапред е известно кое е вярното, вие действате много решително и това дава добри резултати – но за кратко време. Обаче скоро корабът тръгва в погрешна посока и никой вече не е в с състояние да промени посоката. Така че неизвестностите на живота при демокрацията са много по-близки до науката.

Въпреки че науката оказва известно влияние върху много от религиозните идеи, тя не засяга моралното съдържание. Религията има много страни; тя дава отговори на всякакви въпроси. Например тя отговаря на въпроси от типа какво представляват нещата, откъде се вземат, какво е човекът, какво е Бог – качествата на Бога и други подобни. Нека наречем това метафизична страна на религията. Но тя също така ни казва и нещо друго – как да се държим. Не става дума за това, как да се държим при определени церемонии и какви формалности да спазваме; имам предвид как да се държим в живота изобщо, за да бъдем морални. Тя дава отговори на моралните въпроси; тя ни дава законите на морала и етиката. Нека наречем това етична страна на религията.

Обаче е известно, че макар и при зададени морални стандарти, човешките същества са твърде слаби; трябва постоянно да им се напомня за моралните критерии, за да могат да се придържат към повелите на съвестта си. Така че въпросът не е само в това да имаш съвест; важно е също така да имаш силата да правиш само това, което е правилно. Религията е тази, която дава сила и упование, а също и необходимото вдъхновение, за да можем успешно да следваме моралните закони. Това е вдъхновяващата страна на религията. Тя дава упование не само за морално поведение – тя осигурява вдъхновението, необходимо за изкуствата както и въобще за създаване на всяка велика мисъл и велико дело.



Взаимовръзки


Тези три страни на религията са свързани помежду си и поради това тясно преплитане на идеи обикновено се смята, че щом критикуваш някоя отделна страна на системата, то това значи, че атакуваш структурата като цяло. Горните три страни са свързани общо взето по следния начин помежду си: моралният аспект, т.е. моралният закон е даден от самия Бог – и това ни въвлича в разглеждането на един метафизичен проблем. Той поражда вдъхновение, понеже се борави с наследството на Бога; човек чувства присъствието на Бога. И това е велико вдъхновение, защото дава възможност човешките действия да се докоснат до огромната Вселена.

И така, тези три неща са много силно свързани помежду си. Трудността се състои в следното: науката понякога влиза в конфликт с първата от тези три категории – метафизичния аспект на религията. Например в миналото е имало спор върху това дали Земята е център на Вселената – дали Земята обикаля около Слънцето или пък стои неподвижна. Този спор се превърнал в тежка борба, но накрая спорът все пак бил разрешен и в този конкретен случай религията била принудена да отстъпи. По-късно възникнал конфликт по въпроса, дали човек е произлязъл от животните.

При много от тези ситуации резултатът е отстъпление на религиозните метафизични възгледи, но въпреки всичко не се наблюдава колапс на религията като цяло. И освен това няма някакво забележимо и принципно изменение на моралните закони.

В края на краищата, щом все пак Земята обикаля около Слънцето, не е ли по-добре тогава да обърнем другата буза? Има ли някакво значение дали Земята остава неподвижна или обикаля около Слънцето? Тук отново назрява конфликт. Науката непрекъснато се развива и неминуемо ще бъдат открити нови факти, които ще противоречат на съвременните метафизични теории на някоя от религиите. 

Всъщност, въпреки всички минали отстъпления на религията, определени индивиди и сега преживяват сътресение, когато научат за обясненията, които науката дава на някои факти, които религията разглежда по съвършено различен начин. И досега нещата далеч не са окончателно изяснени; все още възникват сериозни конфликти, но моралните закони остават ненакърнени.

Всъщност в тази метафизична област конфликтът е двойно по-тежък. Първо, самите факти могат да си противоречат, но дори да не е така, отношението към тях ще е различно. Духът на несигурност в науката е такова отношение към метафизичните въпроси, което е противоположно на пълната увереност и сигурност, изискващи се в религията. Определено съществува конфликт както около фактите, така и около духа – при метафизичните аспекти на религията.

По мое мнение в религията не е възможно да се намерят набор от метафизични идеи, за които да е гарантирано, че никога няма да влязат в противоречие с непрекъснато развиващата се и изменяща се наука, която прониква все по-дълбоко в неизвестното. Ние не знаем отговорите на много въпроси; не е възможно да се намери такъв отговор, за който да сме сигурни, че някой ден няма да се окаже погрешен. Трудността идва оттам, че и науката, и религията се опитват да дават отговори на въпроси от една и съща област.



Науката и моралните въпроси


От друга страна аз не вярвам, че е възможно да възникне истински конфликт с науката в областта на етиката, защото смятам, че моралните въпроси са извън обхвата на науката.
Нека приведа три-четири аргумента в полза на това твърдение. На първо място, в миналото е имало конфликти между научните и религиозните възгледи в метафизичната област, но въпреки това старите морални възгледи нито са рухнали, нито са се променили.

Второ, има немалко порядъчни хора, които прилагат на практика християнската етика, но които не вярват в божествеността на Христос. И при това не възникват някакви противоречия.

Трето, въпреки че от време на време се появяват нови научни факти, които биха могли да се интерпретират частично като доказателство за определени страни от живота на Христос, или пък за някоя от другите метафизични идеи, на мен ми се струва, че не съществуват научни факти, които да засягат директно Златното правило. Струва ми се, че тук нещата са по-различни.
А сега ще се опитам да дам философско обяснение на това, защо науката не може да засегне фундаменталната основа на морала. Типичният човешки проблем, на който религията се стреми да даде отговор, се свежда до следното: Трябва ли аз да направя това? Трябва ли ние да направим това? Трябва ли правителството да направи това? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да го разделим на две части: първо – Ако аз направя това, какво ще се случи? – и второ – Искам ли аз това да се случи? Какво добро и ценно ще произлезе от това?

Да разгледаме въпрос от типа: Ако аз направя това, какво ще се случи? Тук процедурата по принцип е следната: Опитай и ще видиш. По такъв начин вие натрупвате огромен опит от подобни експерименти. Всички учени ще се съгласят, че един въпрос – независимо дали е философски или не, – който не може да бъде формулиран така, че да може да бъде проверен експериментално (или, просто казано, който не може да бъде формулиран във вида: Ако аз направя това, какво ще се случи?), не е научен въпрос; той се намира извън полето на науката.

Аз твърдя, че независимо дали вие искате нещо да стане или не – каква стойност се съдържа в получения резултат или как вие оценявате стойността на резултата (което е другата страна на въпроса: Трябва ли аз да направя това?), се намира извън науката, защото това не е въпрос, на който можете да отговорите, знаейки само какво се е случило; вие трябва да прецените какво се е случило – по законите на морала. И така, поради тази теоретична причина, аз мисля, че има пълно съгласие между моралния възглед – или етичната страна на религията – и научната информация.

Обръщайки се към третата страна на религията – вдъхновяващата й страна – аз достигам до централния въпрос, който бих искал да представя пред този въображаем съвет. В наши дни изворът на вдъхновение – за сила и за утеха – във всяка религия е много здраво привързан към нейната метафизична страна; т.е. вдъхновението идва от работата за Бога, от следване на неговите повели, от чувството, че си заедно с Бога. Емоционалната привързаност към законите на морала – произлизащи от тази практика – са силно разклатени, когато съмнението, дори минимално количество съмнение, е повдигнато, що се отнася до съществуването на Бога; така че, когато вярата в Бога отслабне, този конкретен метод за черпене на вдъхновение губи от силата си.

Аз не зная отговора на този централен проблем – проблема за съхраняване на истинската стойност на религията като източник на сила и смелост за повечето хора, без същевременно да се изисква абсолютна вяра в метафизичните й аспекти.




Наследствата на Западната цивилизация


Струва ми се, че Западната цивилизация притежава следните две изключително ценни характеристики. Първото е нейният научно-приключенски дух – стремеж към неизвестното, което трябва да бъде осъзнато като неизвестно, за да може да бъде изучавано; изискването неоткриваемите тайни на Вселената да останат неразкрити; възгледът, че няма нищо сигурно; с две думи – интелектуалното смирение. Второто е християнската етика – основание за действията, продиктувани от любов, братството на всички хора, ценността на индивида – смирението на духа.

Съвсем логично е, че тези две характеристики са напълно съвместими една с друга. Но логиката не е всичко; човек има нужда от сърце, за да преследва една идея. Ако хората се обърнат назад към религията, към какво всъщност се обръщат те? Дали съвременната църква е такова място, където може да намери подкрепа човек, който се съмнява в Бога, нещо повече – човек, който не вярва в Бога? 

Дали съвременната църква може да подкрепи ценността на подобни съмнения? Не черпи ли тя сили и средства за укрепването на една от тези две фундаментални характеристики, като подкопава основите на другата? Неизбежно ли е това все пак? Откъде да вземем вдъхновение, за да укрепим тези два стълба на Западната цивилизация, тъй че те да се извисят хармонично един до друг с пълна сила? Не е ли това най-важният въпрос на нашето време?Поставям този въпрос на разискване пред съвета.




Превод: С. Рашев


(Published in: Engineering and Science, California Institute of Technology, March, 2004)



...

благодаря на Ностро за инспирирането ;)